За книгата: 2019 / "Винаги съм искал да убия небето, от ранно детство. Когато станах на девет години, го опитах: тогава срещнах добродушния полицай Реймон и се озовах във Фонтаните. Тук трябваше да обясня на всички, че се казвам Тиквичка и нищо друго, трябваше да уча и да си лягам на мига. Но има цяла каруца с деца и каруци с учители и никога няма да забравя нито един от тях!“ Ето как главният й герой би могъл да говори накратко за тази книга. Не много образовано момче, което се озовава в модерно френско сиропиталище, описва подробно всички обитатели на „Фонтаните“, техните взаимоотношения помежду си и с външния свят и най-важното - какво се случва в собствената му глава. Какво е да си сирак, който никой не иска? И ако някой има нужда от теб, какво се променя? В тази книга има много неща, които докосват душата и ви помагат да си спомните, че детските мечти трябва да се сбъдват. Бих искал да разделя „Автобиографията на Тиквички“ на цитати, за да ги покажа на всички възрастни, които по някаква причина толкова бързо забравят какво означава да си дете. Жил Парис (роден през 1959 г.) не публикува често нови текстове: един роман на всеки десет години е обичайното темпо за този бивш журналист, литературен ценител и киноман. Но всяка негова книга е като диамант: в тях няма излишни думи или мимолетни епизоди. „Автобиографията на Тиквички“ е преведена на руски от Ира Филипова, която подари на руските читатели книги на Жан-Филип Ару-Виньо, Тимотей дьо Фомбел, Франсоа Плас и много други. Написана през 2002 г., „Автобиографията на една тиквичка“ е добре позната във Франция: заснета е два пъти, веднъж като телевизионен филм и веднъж като анимационен филм. Жил Парис трябва да отблъсква безброй въпроси: „Това ти ли си Тиквички?“ Той неизменно отговаря: „Тиквичката е всеки от нас. Поне малко».